СТЕРЕОЕФЕКТ ПО ВАЗАРЕЛИ В „ТЕЛЕФОНЪТ НА МЪРТВЕЦА“

Details

Category: Актуални новини

ХУДОЖНИКЪТ ПЕТЪР МИТЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за сценографските си търсения в „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Рул.

Режисьор Петър Денчев, композитор Христо Намлиев. Участват Симеон Лютаков, Биляна Стоева, Милена Кънева, Николай Божков, Веселина Михалкова, Полина Недкова.Дизайн на плаката Симеон Лютаков. Фотография Тони Перец.

Премиера на ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна - 21 март 2018, 19.00, Основна сценa

Ако се позовем на етимологията на името Петър (камък), можем с основание да очакваме, че постановката „Телефонът на мъртвеца“ с режисьор Петър Денчев и сценограф Петър Митев, ще заседне здраво в репертоара на Варненския театър и ще се радва на дълъг сценичен живот.

Да се надяваме, че ще бъде така. Приятно ми е да работя с Петър Денчев, един от младите и талантливи български режисьори. Още повече, че той има куража да влезе в тази пиеса и да я предложи на Варненския театър, с което го присъединява към престижните театри в света, на чиято сцена в момента се поставя Сара Рул. Мисля, че това е голям комплимент за Варненския театър.

Зигзагът, като основна фигура в сценографията ти, фиксира веднага погледа и създава усещане за релефност на пространството. Хоризонтът сякаш се губи и изниква асоциацията за пътен знак, който предупреждава за отклонения от пътя... Визия, която има отношение към трансцендентните внушения на пиесата. Какво точно си вложил ти в концепцията си?

Пиесата е много трудна и изключително красива. На пръв, но само на пръв, поглед, тя стои фрагментарно, на отделни парчета. Поставям героите в среда, подобно на картина от Вазарели с типичните за него стереоефекти. Залагам също специални пространствени задачи, които са постигнати чрез техниката - все едно имаме диаграма или сеизмограф, който по някакъв начин регистрира тези зигзаци, измерва вибрациите в пулса на земята...

И на телефона...

Да, могат да се намерят още много връзки. Същественото е, че виждаме не шахматна дъска, а зигзаг, който рисува буквата Z (Зет). Буква, която олицетворява дигиталното Z – поколение, взряно в мобилния си телефон, но може да бъде натоварена и с други философски значения за движението на житейското време и субективното ни усещане за него.

За границите между реалния и дигиталния свят, които все повече се размиват и как това би могло да се съотнесе към онази гранична зона между живота и отвъдното...

..., която занимава всеки от нас. Неслучайно в края на представлението Джийн изкрещява сакралното Z, което по някакъв начин трябва да й помогне. Пoлучава се своеобразен стереоефект, в който сякаш търсиш себе си. Търсиш любовта и понякога я намираш в човека, след като него вече го няма...

Красиво и многозначно. Как ще стигне то до българския зрител?

Мнозина смятат, че зрителят няма да разбере, няма да стигне до някакви по-дълбоки внушения, които излъчва изкуството. За мен това не е коректно и даже ме дразни. Не трябва да подценяваме публиката. Разбира се, ние като артисти имаме ангажимента и отговорността да я водим по нови пътища за разсъждение и да й предлагаме нови естетически стойности. Трябва да работим за публиката, като я вкараме в контекста на пиесата и я доближим до съдбата на героите, до доброто и лошото, до любовта и смъртта, които в „Телефонът на мъртвеца“ драстично се пресичат.

Преди зрителите, актьорите са първите, които се конфронтират с пиесата. Как се вписаха в материята Симеон Лютаков, Биляна Стоева, Милена Кънева, Николай Божков, Веселина Михалкова, Полина Недкова?

Актьорите постепенно изпадат в ситуация, в която стават съотносими към това пространство и в него техните качества проличават още повече. Слава Богу, Варненският театър разполага с много добри актьори. За мен беше много интересно да наблюдавам как те все повече навлизат в това сякаш безтегловно пространство и започват да се носят в него. И в тази безтегловност всеки се опитва да се опре на човека, когото търси. Ние с Петър Денчев съзнателно сме търсили този ефект. Нали когато гледаш дълго време една картина, тя се настанява в съзнанието ти и като стереоефект помага да разбереш героите и техните проблеми.

Тук важна роля си отредил и на осветлението, използва се почти цялата налична осветителна техника.

Не само. За целите на представлението, в същата пространствена кутия са вкарани и други елементи, така че съвременното техническо оборудване участва адекватно в пиесата, за да се получи необходимата светлинна партитура. А музиката на Христо Намлиев слепва в органично единство концепциите на режисьора и сценографа. Гордея се, че този спектакъл се реализира в България и във Варна.

За пръв път в България знаковият режисьор Стоян Камбарев изведе зрителите на сцената, заедно с актьорите, във варненската постановка „Черна дупка“ от Горан Стефановски (1994). Елементи от неговия театър, определен като „режисура на пространството“, се забелязват в редица следващи постановки на варненска сцена, като „Калигула“ на Явор Гърдев, „Паметта на водата“ на Стоян Радев Ге. К., „Канкун“ на Стилиян Петров, „Едноокият цар“ на Петър Денчев и сега „Телефонът на мъртвеца“, отново на Петър Денчев.

Още един комплимент за Варненския театър. Сценографията априори работи с пространството и след Стоян Камбарев - светла му памет!, ние също неслучайно избрахме този формат на представлението. Искаме публиката да диша заедно с актьорите, да отпадне преградата салон – сцена. Всички са на сцената, всички са на зигзагообразната дъска по някакъв начин, всички искаме да бъдем щастливи, всички искаме да обичаме.

Изглежда се чувстваш добре в атмосферата на театрална Варна, където работи и в "Прелестите на изневярата" с режисьор Костадин Бандутов.

Определено. Тук има много здрава среда, театърът е качествен, градът е качествен. Чувствам се много добре в този град. Опитвам се да го дешифрирам. В него ми допадат много неща – архитектурата, дано да я съхраните, близостта на морето и – пак ще кажа - театърът. Хората, които правят театъра и начина, по който театърът заявява себе си.

Прочетете още: Когато скръбта живее от парадокса и иронията

Очаквайте първата премиера 2018 на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“

КОИ СМЕ НИЕ ВСЪЩНОСТ?

Details

Category: Актуални новини

“Хенри IV” по Луиджи Пирандело. Постановка, сценична версия и музикална картина Лилия Абаджиева. Сценография, костюми и мултимедия Васил Абаджиев. Фотография Иван Абаджиев. Участват Стоян Радев, Веселина Михалкова, Цветина Петрова, Ненчо Костов, Симеон Лютаков, Васил Ряхов, Пламен Димитров, Станислав Кондов, Константин Соколов. ДТ-Варна. Гастрол на 12.02.2018 в Народен театър “Иван Вазов”

Почти век преди времето на аватарите и на привикването към обществото на спектакъла, преди дигиталната епоха, театрализацията във всекидневното ролево поведение на човека и умножаването на виртуалните реалности, един герой на име Ландолфо пита Кои сме ние всъщност? Всъщност, Ландолфо не е точно герой, а персонаж, чийто автор поставя под съмнение изобщо героя в драмата. Поставя не само героя в драмата, но и самата драма под съмнение. Луиджи Пирандело преобръща с главата надолу представите за драма и театър с появата на “Шест лица в търсене на автора” и с другата си, смятана за шедьовър, пиеса, а именно “Хенрих IV” (1922). В нея се появява въпросният Ландолфо, който пита Кои сме ние всъщност? Това е един от големите въпроси, които занимават автора от Агридженто.

Проблемът за идентичността на модерния човек върви ръка за ръка с другия централен за Пирандело въпрос: за съществуването и видимостта му. Неговото поставяне отключва играта с реалностите, с ролите, с маските, с границите на реалностите, с видимото и с начина на възприемане на образите, които виждат играещите-и-участващите и гледащите-временно-неиграещите. Каква по-подходяща форма за Пирандело в търсенето на израз на тези въпроси, освен самата форма на театъра? Тук не става дума за класическото тематизиране на принципа театър-в-театъра, което се прави за пръв път в епохата на романтизма. Луиджи Пирандело избира формата на самата театрална игра, за да покаже с нейното разиграване размиването на границите между илюзията и реалността, между представата за илюзия и за истина, между сцена и пиеса, между актьор и роля, между лице и маска и т.н, и т.н. Тъкмо в тези игри кристализира и прочутият пиранделизъм. Така че, както и днес човек да тълкува Пирандело, той търси свой път все към тези въпроси.

За Лилия Абаджиева и Васил Абаджиев въпросът при поставянето на “Хенрих IV” е в търсенето на сценичната форма, която най-адекватно да изразява интереса им към усещането за разместването, размиването на реалностите в пиесата. Оттук те търсят израз на усещането за собствения Аз като множественост от представи и роли. От своя страна, тези представи при тях са също разроени в различните представи за себе си на героите, проектирани в различни времена, реалности и образи. По тази причина спектакълът, който те са създали с трупата на Варненския театър, е концептуализиран предимно чрез картинността, чрез наслагването на визуалните реалности. И така представлението кръжи във всичките си визуални равнища все около въпроса Кои сме ние всъщност? Накратко, това е красив и концептуален, сънен в своя ритъм спектакъл.

Read more: КОИ СМЕ НИЕ ВСЪЩНОСТ?

ОТ 97-ИЯ КЪМ 100-ГОДИШНИЯ ЮБИЛЕЙ НА ВАРНЕНСКИЯ ТЕАТЪР

Details

Category: Актуални новини

По повод 97-годишнината на Варненския драматичен театър през март, директорът на Театрално-музикален продуцентски център Варна Даниела Димова гостува в предаването „Щрихи от утрото“ на ТВ „Черно море“. Тя се спря върху важни периоди и личности в развитието на театъра, като изтъкна приемствеността между поколенията. Балансираната репертоарна политика през последните години не прави компромис с качеството, дава приоритет на интересни заглавия и режисьори и последователно поощрява младото поколение. Свидетелстват за това младите таланти, които след кастинг се присъединиха към актьорската трупа, както и предстоящата на 21 март премиера на младия варненски режисьор Петър Денчев, който поставя пиеса на нашумялата американска авторка Сара Рул.

Актьорите на Варненския театър имат възможността да докажат способностите си както на своята сцена, така и в други театри, също във филмови и телевизионни продукции. От друга страна театърът винаги е открит и за гостуващи актьори – последният пример е нашумялата Яна Маринова, която след кастинг бе избрана за главната роля във "Без резерви", новата постановка на Георги Михалков по пиесата „Фуга“ от Жорди Галсеран.

С поглед към предстоящия само след 3 години 100-годишен юбилей на Варненския театър, Даниела Димова сподели, че предстои учредяването на Инициативен комитет от театрали и общественици, който ще определи акцентите на честването и ще следи изявите в това забележително за Варна и за българското театрално изкуство събитие. Една от идеите предвижда да бъдат поканени за нови постановки режисьори, които са оставили своя творчески знак във варненската театрална история. Един от тях е Явор Гърдев, който след своите забележителни постановки  „Бастард“, „Марaт/Сад“, „Крум“, „Пухеният“ и „Калигула“, извели Варненския театър в началото на милениума на най-високо ниво, е приел да работи отново с трупата.