Илюзорността на промяната

Details

Category: Актуални новини

Режисьорът ЯВОР ГЪРДЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за скритите психологически и интуитивни механизми на политическото действие, за омагьосания кръг, в който заприличваш на врага, вместо да станеш негова алтернатива, за иронията и театралното номадство в разпознаването на „Драконът“

 „Драконът”, политическа комедия от Евгений Шварц. Преводач Лилия Илиева. Сценична версия и постановка Явор Гърдев. Сценография и костюми Свила Величкова. Музика Калин Николов. Участват: Михаил Мутафов, Михаил Билалов, Стоян Радев, Ованес Торосян, Ненчо Костов, Александра Златева, Константин Соколов, Станислав Кондов, Валентин Митев, Пламен Димитров, Адриан Филипов, Валери Вълчев, Николай Кенаров, Ивайло Иванов, Милена Кънева, Здравко Кънчев, Теодора Михайлова, Юлияна Чернева, Нели Вълканова. Премиера 3, 4 октомври 2018, 19.00, Основна сцена, ДТ „Стоян Бъчваров” – Варна.

{Фотография Стефан Щерев}

След изключителния успех на „Чамкория“ на МТФ „Варненско лято“ 2018, режисьорът Явор Гърдев поставя на варненската театрална сцена „Драконът“ от Евгений Шварц. Написана по време на Отечествената война, поставена веднага след нея и веднага забранена от администрацията на Сталин, пиесата се оказва много интересна находка. Как попаднахте на нея?

Имам отдавнашна фиксация върху произведенията за възрастни на няколко световноизвестни детски писатели, както и на една особена група авангардни руски детски писатели от първата половина на 20-ти век. Явно в това да пишеш за деца има опасно вътрешно ускорение, което може да те изстреля като торпила в най-мистериозните зони на литературата за възрастни. Като дете например, много се боях от малките снимки на детските писатели по задните корици на книжките. В противовес на съдържанието на самите книжки, детските писатели изглеждаха толкова тъжни и сериозни, че предизвикваха у мен спонтанен панически ефект. Гледаха така сякаш знаят някакви страшни тайни за живота, които не искат да ти кажат направо, понеже си дете и може да те изплашат, и вместо това са скрили тези тайни в мили захаросани историйки, за да ти замажат очите и да не питаш за истината отрано. И ти не питаш за истината отрано, но по-късно, като прозреш за какво става дума в този живот, си спомняш позабравените детски книжки и разбираш, че са били шифровани послания към бъдещия теб. Това разбрах едва по-късно за Братя Грим, Шарл Перо, Е.Т.А. Хофман, Вилхелм Буш, Ханс-Кристиан Андерсен, Ерих Кестнер. А когато пък детските писатели започнат да пишат за възрастни, въображението им с болезнената си проницателност направо разбалансира света. Затова толкова се интересувам какво могат да кажат на възрастните “детските” писатели Шварц, Хармс, Введенски и Олейников.     

Времето на Дракона, когато „гледането към небето е забранено“, изглежда  разтегливо и доста устойчиво, лесно се открива в различни обществено-политически епохи, но пиесата на Шварц като че ли визира най-вече времето на преход, смяната на статуквото...

Или – поне според мен, – илюзорността на смяната на статуквото. Всъщност политическата философия на тази пиеса е задълбочена. Тя изследва ирационалните механизми, които задвижват човешкото общество и открива скритите психологически и интуитивни механизми на политическо действие. Според мен това е пиеса за дълбоките човешки интуиции и мотивации, по отношение на които политическите идеологии са само вторична маска, риторическо алиби.

Приказка или политическа сатира, „Драконът“ определено впечатлява със своята актуалност и интерпретационна еквилибристика. Удивително е наистина колко убедителна и перфидна може да бъде манипуацията на различните гледни точки към едни и същи събития. Манипулацията като висша цел, това не превръща ли този драматургичен текст в своеобразен наръчник за управление на управляваните? „Драконът“ като „Владетелят“ на Макиавели примерно...

Наръчниците по политическо управление обикновено са по-оптимистични. Те инструктират как да постигаш политически цели. „Драконът“ по-скоро разкрива как като тръгнеш да постигаш политически цели обикновено сам достигаш до средствата на политическите си врагове, които преди това си упреквал, че използват такива средства. И тогава без да искаш заприличваш на тях, докато целта ти е била противоположна – да станеш тяхна алтернатива. Омагьосан кръг. Цугцванг. В този смисъл, понеже изведнъж въведохте флорентински контекст, би било наистина интересно да се види до какво би довело едно безкомпромисно аскетично управление като това на Савонарола в самия епицентър на разкоша, ако не до кладата? Страхувам се, че алтернативата би била ужасно неприятна за самия монах-реформатор – вероятно нов Медичи, но в расо. В крайна сметка политикът е ужасно несвободно същество – той има право да бъде само това, което хората очакват от него да бъде. Всичко друго трябва старателно да крие. Ужасяваща участ.

Какво място заема във Вашата трактовка иронията, с която авторът се отнася към житейската философия на персонажите? Героят, който е „професионален герой“; Градоначалникът, който „толкова години сам на себе си не е казвал истината, че даже забравил какво е истина“; Народът, който пита „Няма ли да убиваме своя спасител?“ и т.н.

В моя спектакъл, както струва ми се и в пиесата, иронията има отрезвяваща роля. Тя създава мека комична дистанция, снема патоса и разполага сериозната тематика в зоната на чувството за хумор.

В крайна сметка зрителят ще трябва да избира, съобразно своя ироничен потенциал, между тъжния слогън „Да се научиш да мислиш е достатъчно мъчително“ и бодрия пропаганден соцлозунг „У всекиго трябва да бъде убит Драконът!” Какво, според Вас, ще предпочете той?

Аз дори не мисля, че ще му се наложи да избира. Ще му се наложи да разпознава и по важно – да се разпознава.

Съвременните технологии, които носят своите предизвикателства и послания във Вашия творчески път, получават ли и сега роля?

Не, този път са арестувани и временно заточени в склада. Тяхната изобразителност е твърде буквална за случая. Трябва ми повече място за въображение.

Read more: Илюзорността на промяната